Поставяне под запрещение

Поставяне под запрещение

Когато даден човек, вследствие на психично заболяване или забавено развитие по рождение, не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, той представлява опасност за здравето, живота и финансовото си състояние. Законодателят го е защитил, чрез института за поставяне на този човек под ограничено или пълно запрещение. Назначава му се настойник и настойнически съвет или попечител в зависимост от вида на запрещението, който да защитава интересите му и да се грижи за здравето и живота му.

Това е уредено в Гражданския процесуален кодекс:

„Чл. 336. (1) Поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение, може да бъде поискано с искова молба от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това.

(2) В производствата по ал. 1 участието на прокурора е задължително.

Чл. 337. (1) Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично и ако се налага, се довежда принудително. Когато лицето е в лечебно заведение и здравословното му състояние не позволява да бъде доведено лично в съдебно заседание, съдът е длъжен да придобие непосредствено впечатление за неговото състояние.

(2) Ако след разпита съдът прецени за необходимо, назначава на лицето по ал. 1 временен попечител, който да се грижи за неговите лични и имуществени интереси.“

През годините практика, съм имала доста такива казуси.

Един от тях е следният:

Към мен се обърна сестрата на лицето, чието поставяне под запрещение се искаше. Същият страдаше от психическо заболяване от раждането си. Инвалидизиран беше І група с чужда помощ пожизнено, с диагноза: Морбус литъл, олигофрения-дебилност, епилепсия, десностранна спастична хемипареза с хиперкинетичен синдром.

Съзнанието на човека не било развито и било като на дете, умствено бил изостанал и не можел да съобразява. Преценката му била по-скоро базирана на емоции и не проявявал никаква съобразителност и разум.

Понякога се миел и къпел сам, но често при правенето на тоалет не се доизмивал добре – не го виждал сам и се налагало да си сменя бельото впоследствие.

Човекът не можел сам да си избира дрехите, трябвало някой да му ги даде, за да се облече. Не можел сам да закопчава копчета на ризи или блузи или палто, ципове също не успявал да закопчае, особено на палто. Не можел да се „загащва” – връхната дреха и потника му стояли раздърпани и кръста му гол. Не можел сам да си завръзва връзките на обувките – обувките му били със специални стелки от ортопедията, защото десния му крак бил по-къс от левия и някои от тях били правени по поръчка. Той не можел сам да пере и да простира, не можел да чисти жилището.

Не можел сам да си приготвя ядене, не би могъл да си сервира – вероятността да изпусне или разлее била голяма и това се случвало често. Ако му се оставело покрито с фолио ядене да яде сам, не винаги успявал да свали фолиото и да се нахрани.

Ответникът можел да пазарува, само ако му се даде листче и той го давал на продавача. Не може да пресмята пари, въпреки че разпознавал купюрите. Самият той не можел да разпределя бюджет, влияел се от моментни настроения, нямал идея, че следва да пресмята колко може да харчи. Дори да му се каже колко ресто трябва да върне, не го смятал, не го виждал и се случвало да го лъжат, случвало се и да го загуби, да му изпадне банкнота от джоба.

Консумативните разноски по жилището били на заплащане през разплащателен влог и той няма грижа за тези неща, защото не би могъл да се справи с това.

Ответникът не внимавал когато пресича, не се оглеждал и разчитал шофьорите да го виждат и пазят. Имал много силен астигматизъм и съответно късогледство – носел очила и въпреки че офталмолозите определят диоптера, поради астигматизма не винаги ставало ясно, дали отговаря вярно на лекаря, че вижда. Твърдял, че вижда, но се блъскал в мебели из къщи и в дървета и стълбове по улицата.

Ако трябвало да се ходи по инстанции, трябвало да бъде заведен и ако имало нещо, което трябва да се урежда, не би могъл да се справи сам. Ако трябвало да му се обяснява нещо по-сложно, нямало да го разбере и запомни и само щял да се оплаква.

Обичал да общува с хора и да не е сам. Обичал да ходи на „Женският пазар“, защото там си говорел с продавачите и с когото намери по кафенетата – често това били безработни, пиещи алкохол, бездомници, роми, изобщо всички, които биха му обърнали внимание. Те го разпитвали и той обичал да им разказва, какво става в къщи. Влизал често да пие кафе в някое кафене и се е случвало да се заприказва със съмнителни хора.

Преди години майка му му дала да носи златен пръстен на баща му и го обрали веднага на улицата – просто се върнал без него. Апартаментът на родителите им също беше обран – златните пръстени на майка им вече ги нямало, много златни монети купувани от баща им от Австрия, също изчезнали и вероятно крадците са хора, с които той бил общувал и им бил разказал, какво има в къщи.

Ответникът не можел да поддържа сам никаква лична хигиена и такава в домът си.

Той не можел да защитава интересите си. Понякога изказвал намерения да продаде единственото си недвижимо имущество - апартамента, в който живеел с майка им и който бил на негово име.

Вследствие на заболяването си, братът на доверителката ми не можел да се грижи за делата си и да защитава интересите си, не можел да се лекува сам, да се обслужва сам, не можел да прави правилна преценка на ситуациите. Това силно застрашавало здравето, живота и интересите му.

По тази причина, съдът го постави под пълно запрещение и назначи доверителката ми за негов настойник и беше назначен и настойнически съвет, който да се грижи за него всячески.