Административната процедура по установяване на злополуката като трудова започва с нейното деклариране пред ТП на НОИ. Сезирането на административния орган е задължителна процесуална предпоставка за започване на административното производство. Административният орган е задължен да започне служебно производството единствено в изброените в чл. 58, ал. 1 от КСО хипотези (Решение № 206 от 7.02.2023 г. на АдмС – Пловдив по адм. д. № 2125/2022 г.), които са всяка смъртна трудова злополука, всяка злополука, причинила увреждане на повече от трима работещи, както и всяка злополука, за която има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност (чл. 7, ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (НУРРОТЗ).
Задължени лица, съгласно чл. 57, ал. 1 от КСО, за деклариране на злополуката са осигурителят, както и предприятието ползвател, когато пострадалият е изпратен за изпълнение на временна работа. Визираното задължение следва да бъде изпълнено в срок от 5 работни дни, като в противен случай задълженото лице се санкционира с имуществена санкция по чл. 349 от КСО. Този срок е инструктивен, и пропускането му няма за последица невъзможността за подаване на декларация след този момент.
Съгласно чл. 57, ал. 2 от КСО, в случай на неизпълнение на задължението за деклариране от осигурителят, както и предприятието ползвател, законът предоставя право на пострадалия или неговите наследници в едногодишен срок от злополуката да я декларират пред ТП на НОИ. Този едногодишен срок е преклузивен и не подлежи на спиране, като пропускането му води до невъзможност за започване на цялата процедура (Определение № 13798 от 17.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13158/2010 г., VI о., Определение № 16125 от 17.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9347/2012 г., VI о.).
Смъртта на работник или служител винаги е повод за задължително разследване от органите на досъдебното производство за престъпление с оглед потенциалното нарушаване на правила за безопасност, и допускане на смърт, най-често по чл. 123 от Наказателния кодекс (НК). Разследването задължително се води от следовател, на осн. чл. 194, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
Първият въпрос, който често възниква в практиката, е възможно ли е в наказателния процес, чиято основна цел е ангажиране на наказателна отговорност на лице за извършено престъпление, да се предявят искове и за обезщетение на пострадалите лица (наследниците и кръга от пострадали, които имат право на обезщетение[3]).
Граждански иск в наказателния процес е възможно и допустимо да се предяви срещу извършителя на престъплението и причинителя на вредата, на осн. чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), но не и срещу работодателя на осн. чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ (Решение № 8 от 9.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 656/2010 г., II н. о., НК, Определение № 111 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., IV г. о., ГК, Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК).
Образуваното досъдебно производство обаче не е причина да се спре административното разследване на злополуката, нито да се спре или да се изчака с ангажиране на отговорността на работодателя за трудовата злополука. Това е така, на първо място, защото досъдебното производство и констатациите на прокурора не обвързват гражданския съд и не са наказателно дело по см. на чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
На следващо място, присъдата (осъдителна или оправдателна) не изключва отговорността по КТ. Отговорността на работодателя е обективна и безвиновна и не се влияе от наказателната отговорност на причинителя на злополуката и вредата.
В този смисъл са Определение № 581 от 18.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4041/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 116 от 15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 745/2012 г., IV г. о., ГК, както и Определение № 566 от 19.09.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5301/2013 г., IV г. о., ГК.
Особено важно е да се подчертае, че досъдебното и наказателното производство, както и предявяването на граждански иск в наказателното производство, не са основание за спиране на давността за предявяване на иск срещу работодателя за обезщетение за трудова злополука по КТ.
Това становище е застъпено и в Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., IV г. о., ГК, както и в Определение № 581 от 18.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4041/2015 г., IV г. о., ГК.
Голямо практическо значение има въпросът за събраните доказателства в рамките на досъдебното производство, а и дори в рамките на наказателния съдебен процес, и тяхната приложимост в гражданските производства за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за трудова злополука.
При смърт на работното място и разследване за извършено престъпление е напълно закономерно да се разпитат очевидците на злополуката като свидетели, да се назначат експертизи – медицинска, техническа и т.н., както и да се направи аутопсия.
Тези доказателства обаче се събират в рамките на досъдебното и съдебното наказателно производство и за целите на тези производства.
Основен принцип в гражданския процес е този за непосредственост и публичност при разглеждане на делата. В чл. 11 ГПК е изяснено, че разглеждането на делата става устно в открито съдебно заседание, освен ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание.
Изрично в кодекса не е записано, но няма спор в съдебната практика, а и доктрината отдавна е дала обяснение, че публичното и устно разглеждане на делата става пред съда (съдебния състав) по делото.
Непосредствено пред този съд се отправят исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните. Същият съд се произнася по допускането на доказателствата, събира ги и впоследствие решава материалноправния спор, като преценява по вътрешно убеждение доводите и възраженията на страните, както и събрания доказателствен материал.
В гражданския процес правилото за непосредственост не означава непременно неизменност в персоналния състав на съда по делото, с изключение на изискването съдебното решение да бъде постановено от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото – чл. 235, ал. 1 ГПК.
От това обаче не следва, че е допустимо извършване на процесуални действия, включително събиране на доказателства, от друг съд или друг орган.
В този смисъл е Решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/12, постановено от ВКС, IV г. о.
Важно за страните при разследване на трудови злополуки е да не се задоволяват с първоначалните констатации на досъдебното производство, които не са обвързващи за гражданския съд и за административните органи, и могат да бъдат оборени в друг процес.
Именно с цел бързина на производството и процесуално икономия е изключително важно още в началото на производството пред НОИ да бъдат представени всички относими документи, включително медицински, за да бъдат насочени правилно при преценката дали се касае за травматично или нетравматично увреждане.
Практически обаче са налице трудности при изначалното определяне дали се касае за травматично или нетравматично увреждане от НОИ, когато трябва да се реши дали да се възложи на медицинската експертиза произнасяне по причинната връзка.
Това на първо място произтича от обстоятелството, че в началото протоколът за аутопсия може да не дава категорични данни за вида на увреждането, а на следващо – да са налице противоречиви данни от свидетелски показания и други доказателства.
В тези случаи органите на НОИ почти без изключение възлагат на ТЕЛК произнасяне по функционалната и причинната връзка, съгласно чл. 60, ал. 2 КСО във вр. с чл. 61, ал. 1, т.т. 5,6 НМЕ, чл. 12, ал. 2 и чл. 13 НУРРОТЗ.
Проблемът в тези случаи е, че в досието на трудовата злополука може да не са събрани никакви медицински документи, което поставя органите на медицинската експертиза в невъзможност да предоставят задълбочен и обоснован извод, като те следва да се ръководят само от откъслечни данни.
Възлагането на ТЕЛК/НЕЛК да се произнесе по причинната връзка при трудова злополука и смърт въз основа на частично изяснени данни не винаги води до по-обективни и обосновани изводи.
Нормативният проблем тук се състои в това, че органите на медицинската експертиза нямат никакво задължение да провеждат допълнително проучване или изследване, нито да изискват допълнителни документи – за предишни прегледи, здравни досиета и други.
Когато е налице протокол от аутопсия и протокол от разследване на НОИ, ТЕЛК/НЕЛК се произнася само въз основа на представената налична документация.
Това следва от чл. 66, ал. 1 от НМЕ, чл. 39, ал. 1, т. 2, б. „а“, чл. 43, т. 1 и чл. 50, ал. 1 от Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и на регионалните картотеки на медицинските експертизи (ПУОРОМЕРКМЕ).
Следователно, ако изначално в протокола за аутопсия и/или в останалите документи, представени пред НОИ, са събрани грешни или частични данни за увреждането при трудовата злополука, е възможно всички последващи изводи на компетентните органи по веригата да са неправилни.
Това се дължи на нарушаване на принципа за истинност и на служебното начало по чл. 7 и чл. 9 от АПК, чието спазване е ограничено поради несъвършенството на нормативната уредба.
Практическото затруднение за страните възниква при снабдяването с наличната медицинска документация за починал близък (роднина), която следва да бъде предоставена на НОИ и органите на медицинската експертиза преди те да се произнесат.
Още повече, когато в първоначалната декларация за трудова злополука са посочени различни от действителните увреждания, това може да насочи органите на медицинската експертиза в изначално грешна посока и да доведе до определяне на неправилна водеща диагноза.
Значението на водещата диагноза, съгласно чл. 49, ал. 1 от ПУОРОМЕРКМЕ, се състои в това, че НЕЛК се произнася с експертно решение, постановено от специализиран състав, определен съобразно водещата диагноза.
На практика тази диагноза се възприема от посочената от ТЕЛК по данните в досието на трудовата злополука, които могат да бъдат непълни.
Когато при съдебно обжалване на решението на НЕЛК се установи, че водещата диагноза е грешна, съставът на НЕЛК съответно се явява незаконосъобразен, което води до нищожност.
В този смисъл са Решение № 3996 от 8.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12271/2014 г., VI о., както и Решение № 609 от 9.10.2018 г. на АдмС – Плевен по адм. д. № 534/2018 г.
Злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, което може да бъде травматично (причинено от външно, обикновено физическо въздействие върху тялото и организма) или нетравматично (болест – § 1, т. 36 ДР на ЗЗ). Съществените белези на злополуката е, че тя представлява внезапно – непредвидено и спонтанно – увреждане на здравето, което е резултат (последица) на външно или вътрешно (болестно) въздействие върху човешкото тяло или организъм.
Трудовата злополука е злополука (внезапно увреждане на здравето), станала при извършване на възложената от работодателя (за работници и служители по трудово правоотношение) или от органа по назначаването (за държавните служители) работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието (чл. 55, ал. 1 КСО). Следователно трудовата злополука, като внезапно увреждане на здравето, е резултат (последица, следствие) на извършваната работа. От това обстоятелство следват два извода:
Трудност при разследването и признаването на трудови злополуки се наблюдава при нетравматичните увреждания, които се наричат и „болестни състояния“.
Проблемните моменти са два – на първо място разглеждането на нетравматичните увреждания от органите на медицинската експертиза при признаване на причинната връзка, и на следващо място при признаване на трудовите злополуки от НОИ.
Причината за това е разпоредбата на чл. 73, ал. 2 от НМЕ, която гласи, че „Не се считат за внезапно увреждане на здравето по смисъла на чл. 55 КСО патологични състояния вследствие на заболяване от каквото и да е естество, включително епилепсия, хронична исхемична болест на сърцето (всички клинични форми, включително миокарден инфаркт), мозъчен инсулт, захарен диабет, атеросклероза, високо кръвно налягане, душевни болести.“
Прилагането на посочената разпоредба на НМЕ често води до извеждане на правни изводи от органите на медицинската експертиза, което е недопустимо.
В редица случаи се отхвърля хипотезата на трудова злополука само и единствено на това основание, без да се провежда задълбочено изследване на причините за нетравматичните увреждания и тяхната връзка с условията на труд.
Както ще бъде разгледано по-долу, подобни състояния също могат да попаднат в хипотезата на трудова злополука.
Наредбата за медицинската експертиза дефинира „Нетравматично увреждане“ като болест в резултат на различни причини извън травма – инфаркти, инсулти, душевни болести, атеросклероза, високо кръвно налягане, диабет и други (§1, т. 2 от ДР на НМЕ).
Същата дефиниция е сходна с разпоредбата на чл. 73, ал. 2 от НМЕ, която установява, че не се считат за внезапно увреждане на здравето по смисъла на чл. 55 КСО патологични състояния вследствие на заболяване от каквото и да е естество, включително хронична исхемична болест на сърцето (всички клинични форми, включително миокарден инфаркт), мозъчен инсулт, захарен диабет, атеросклероза и високо кръвно налягане.
Същевременно §1, т. 36 от ДР на ЗЗ определя какво означава вид и степен на увреждане.
Следователно са налице четири взаимосвързани разпоредби и легални дефиниции – §1, т. 36 ДР на ЗЗ, чл. 55, ал. 1 КСО, чл. 73, ал. 2 от НМЕ и §1, т. 2 от ДР на НМЕ, които уреждат кога увреждането на здравето може да се приеме за трудова злополука.
От сравнението на понятията може да се направи извод, че на пръв поглед законодателството третира всички нетравматични увреждания като болест (болестни състояния), а всички болести не се считат за внезапни увреждания на здравето, което обаче е неправилен извод.